Чл. 14 ЗАПСП

Чл. 18 ЗАПСП

Чл. 19 ЗАПСП

Чл. 41, ал. 1 ЗАПСП

Чл. 41, ал. 3 ЗАПСП

Чл. 42 ЗАПСП

Чл. 42, ал. 1 ЗАПСП

Чл. 94 ЗАПСП

Чл. 94, ал. 1 ЗАПСП

Чл. 119 КТ

Чл. 120, ал. 1 КТ

Чл. 120, ал. 2 КТ

Чл. 120, ал. 3 КТ

СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 6 състав, в публично заседание на тридесет и първи май през 2017 година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН ИВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: М. В.

З. Х.

при секретаря М. И., като разгледа търговско дело № 1950 по описа за 2017 г., докладвано от съдия В., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 26.01.2017 г. на ищеца С. П. Л. против решението от 20.12.2016 г. по гр. дело № 10910/2014 г. на Софийския градски съд, I-20 състав, с което:

Øе отхвърлен предявеният срещу [фирма] иск за заплащане на сумата 50 000 лв., представляваща авторско възнаграждение за ползване на компютърна програма „Закрила ИС“, предназначена за обслужване дейността на ответното дружество в областта на здравното осигуряване за периода 21.07.2009 г. – 21.07.2014 г.

Øищецът е осъден да заплати на ответника съдебни разноски в размер на 1 600 лв.

Във въззивната жалба се твърди, че неправилно и необосновано СГС е приел за доказано, че процесната компютърна програма е била създадена от ищеца в рамките на функциите му като „системен администратор“ по трудовото му правоотношение с ответника по смисъла на чл. 14 ЗАПСП. Сочи се, че не били съобразени характеристиките на длъжността по Националната класификация на професиите, като не били обсъдени в пълнота събраните гласни доказателства относно конкретните трудови функции на ищеца. Погрешен бил изводът на съда, че всяка възложена на ищеца задача от неговия работодател е част от трудовите му функции. Твърди се и, че съдът е допуснал и процесуални нарушения, изразяващи се в това, че в доклада е възложена на ответника доказателствената тежест, че процесният софтуер е създаден от ищеца в рамките на трудовото правоотношение, но не било указано на ищеца, че може да сочи доказателства в тази насока. Във връзка с това в жалбата са направени и доказателствени искания.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявения иск, както и да му присъди направените разноски по делото.

Въззиваемият [фирма] – ответник по иска – чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното:

(1)Преди всичко следва да се отбележи, че правилно СГС е квалифицирал предявения иск като такъв за заплащане на авторско възнаграждение за използването на процесната компютърна програма, за която ищецът претендира, че притежава авторското право. Действително, в исковата молба и в хода на делото ищецът е поддържал, че искът му е такъв по чл. 94, ал. 1 ЗАПСП – за обезщетение за нарушаване на твърдяното авторско право. Нарушението по смисъла на чл. 94, ал. 1 ЗАПСП обаче може да бъде свързано или с неимуществените права по чл. 15 ЗАПСП или с имуществените права по чл. 18 ЗАПСП, а последните включват правото на автора да използва произведението и да разреши използването му от други лица чрез описаните в чл. 18, ал. 2 форми на ползване. Ищецът не се позовава на такъв вид нарушение. По-специално, същият не твърди, че ответникът е използвал процесната компютърна програма без съгласието му /т.е. в нарушение на чл. 18 ЗАПСП/, а изрично заявява, че както от създаването, така и през исковия период /21.07.2009 г. – 21.07.2014 г./, ответникът и праводателят му са ползвали компютърната програма с „мълчаливото съгласие и без противопоставяне на ищеца“ /уточнителната молба от 17.11.2014 г./. Единственото право, което ищецът твърди да му е било нарушено е това по чл. 19 ЗАПСП – правото му на възнаграждение. Средството за защита на това имуществено право обаче не е искът за обезщетение по чл. 94 ЗАПСП, а искът за реално изпълнение. Ако авторът твърди, че произведението му правомерно /т.е. с негово съгласие/ е било използвано от друго лице, но не му е заплащано дължимо възнаграждение, то същият разполага с претенция за реално изпълнение, а не с такава за обезщетение. Ищецът изрично заявява и, че процесната компютърна програма е била създадена от него през 2004 г. извън рамките на трудовото му правоотношение с праводателя на ответника, от което следва, че не се позовава и на хипотезата на чл. 41, ал. 3 ЗАПСП, даваща право на допълнително възнаграждение на автор за създадено произведение в рамките на трудово правоотношение в случай, че работодателят има право да ползва произведението, макар да не е носител на авторското право/такова допълнително възнаграждение не се дължи ако авторското право принадлежи на работодателя – било по силата на закона /чл. 14 ЗАПСП/, било по силата на договор /чл. 41, ал. 1 ЗАПСП, тъй като в този случай работодателят няма да ползва чуждо произведение, а свое/. Същевременно, твърденията на ищеца сочат, че същият се позовава на хипотезата на чл. 42 ЗАПСП – твърди, че компютърната програма била създадена от него по „устно възлагане“ от ръководството на праводателя на ответника и извън трудовите му функции /вж. молбата от 17.11.2014 г. – лист 99 от делото на СГС/, т.е. твърди създаването да е станало в рамките на неформален граждански договор, с който работодателят му е поръчал произведението по смисъла на чл. 42 ЗАСПС. В тази хипотеза, дори и изрично да не е уговорено в гражданския договор, авторът има право на възнаграждение по чл. 19 ЗАПСП така решение № 214/13.05.2016 г. по т.д. № 3088/2016 г. на ВКС, I т.о.. Ето защо искът е такъв по чл. 19 във вр. с чл. 42 ЗАПСП, а не както поддържа ищецът – по чл. 94, ал. 1 ЗАПСП, която погрешна правна квалификация не обвързва съда. Ако искът би бил по чл. 94, ал. 1 ЗАПСП, то същият би бил априори неоснователен, доколкото самият ищец твърди, че ответникът е ползвал произведението със съгласието на ищеца, а и правото му на правомерно използване следва и от чл. 42, ал. 1 ЗАПСП.

(2)При така очертания предмет на делото напълно правилно в изготвения доклад по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест относно спорните обстоятелства, като е указал, че в тежест на ищеца е доказването, че компютърната програма е създадена по друг договор с ответника, непопадащ в рамките на трудовото правоотношение /т.е. по договор по чл. 42 ЗАПСП/, а на ответника е указано, че в негова тежест е доказването, че програмата е създадена в рамките на трудовото правоотношение – доколкото последният се позовава на това обстоятелство. За установяване на релевантните обстоятелства страните са ангажирали писмени и гласни доказателства, които подробно и обосновано са анализирани от СГС.

По делото е безспорно установено, че: 1) ищецът е изпълнявал длъжността „системен администратор“ по силата на трудов договор от 25.02.2004 г., впоследствие изменян по реда на чл. 119 КТ, сключен с Б. з.-о. к. [фирма], преименувана от 25.10.2006 г. на [фирма], което дружество считано от 26.07.2013 г. е преобразувано чрез вливане в ответника [фирма], 2) с допълнително споразумение от 11.08.2009 г. ищецът е приел да съвместява длъжностите „системен администратор“ и „IT мениджър по сигурността“, като на 25.08.2009 г. за пръв път му е била връчена длъжностна характеристика – за длъжността „мениджър по IT сигурност“ /л. 61 – 65 от делото на СГС/, 3) на 3.01.2011 г. е било прекратено по взаимно съгласие трудовото правоотношение с [фирма], а от същата дата е бил сключен трудов с ответника [фирма] за длъжността „мениджър по сигурността на информационните технологии“ в дирекция „Информационни технологии“, който впоследствие е бил изменян по реда на чл. 119 КТ, а трудовото правоотношение е било прекратено поради съкращаване на щата от 25.04.2014 г., 4) по устно възлагане на ръководството на БЗОК [фирма] през 2004 г. ищецът създал процесната компютърна програма с наименование „Закрила ИС“, която от тогава до 2014 г. е била използвана от БЗОК [фирма] и нейния универсален правоприемник – ответника. Спорният въпрос по делото е дали това възлагане е било извършено в рамките на трудовото правоотношение по смисъла на чл. 14 ЗАПСП. По този въпрос въззивният съд намира следното:

Несъмнено изразът „създадени в рамките на трудово правоотношение“ означава създаване на произведение „в изпълнение на трудовите функции“ от съответния работник или служител. Погрешно е обаче разбирането на ищеца, че трудовите функции се определят само от постигнатото при сключване на трудовия договор или по реда на чл. 119 КТ съгласие между служителя и работодателя. Безспорно това съгласие е от значение, но не е единствено релевантно за определяне на характера на работата/трудовата функция/. Законът регламентира и случаи на последващо допустимо изменение на трудовите функции, включително и едностранно от работодателя. Така например, според чл. 120, ал. 1 КТ работодателят може при производствена необходимост да възлага на работника или служителя без негово съгласие да извършва временно друга работа в същото или в друго предприятие, но в същото населено място или местност за срок до 45 календарни дни през една календарна година. От заглавието на разпоредбата е видно, че се има предвид именно едностранно временно изменение на характера на работата /трудовата функция/ от работодателя, като промяната следва да се извърши в съответствие с квалификацията и здравословното състояние на работника или служителя/чл. 120, ал. 2 КТ/, а когато това се налага по непреодолими причини – възложената работа може и да не съответства на квалификацията/чл. 120, ал. 3 КТ/. По аргумент от противното от същата разпоредба следва, че подобно изменение е допустимо и за по-дълъг срок и при други условия, ако за това е налице съгласие на работника или служителя /пък дори и съгласието да не е закрепено писмено/. От всички събрани по делото гласни доказателства се установява именно подобна хипотеза, а именно – дори и в първоначалните трудови функции на ищеца като „системен администратор“ в БЗОК [фирма] да не се е включвало създаването на компютърни програми, то тези трудови функции са били впоследствие допустимо изменени, така щото в тях се е включило и създаването на процесната компютърна програма „Закрила ИС“. Това обстоятелство се установява по категоричен начин от показанията на доведения от ищеца свидетел Д. П. – тогавашен главен изпълнителен директор на БЗОК [фирма]. От показанията на същия следва и не се оспорва от ищеца, че както свидетелят, така и други служители от ръководството на дружеството, са възлагали на ищеца изготвянето на определени софтуерни модули – било за поддържане на индивидуални партиди на клиенти на дружеството, било за изготвяне на необходими неща към продажби, както и за поддържане и организиране на бази данни с различна информация и изготвяне на справки, като именно в изпълнение на подобно възлагане ищецът е създал процесната компютърна програма. Свидетелят изрично заявява, че тази допълнително възложена на ищеца работа е била необходима за дейността на дружеството, т.е. налице е била безспорна „производствена необходимост“ по смисъла на чл. 120, ал. 1 КТ. Същевременно, не е спорно, че така възложената работа е съответствала на квалификацията на ищеца /т.е. същият е притежавал знанията и уменията да я изпълни/, доказателства за което е и, че реално я е изпълнил – създал е въпросната компютърна програма. Следователно, чрез подобно възлагане работодателят допустимо едностранно е изменил трудовата функция на ищеца, като му е възложил и допълнителна работа – да създаде процесния софтуер. Друг е въпросът, че това възлагане е станало и със съгласието на ищеца, доколкото работата е предполагала притежаване на умения от ищеца, за което работодателят не е могъл да знае от друг освен от ищеца, който ако не е притежавал същите би отказал възложеното, а и обективно не би могъл да го изпълни. Без значение е дали ищецът е изпълнил възложеното на работното си място и в работното си време /извънредният труд е също такъв по трудовото правоотношение – чл. 143 КТ/. По делото няма нито едно доказателство, от което да се заключи, че възлагането не е било извършено и прието в рамките на съществуващото между страните трудово правоотношение. Напротив – фактът, че такова вече е съществувало и то за работа, която също предполага сериозни компютърни знания и умения, както и, че възлагането е извършено от работодателя, разполагащ и с правата по чл. 120, ал. 1 КТ, е аргумент, че това е станало именно в рамките на това трудово правоотношение, а не на друго такова /по граждански договор/. Този извод се подкрепя логически и от това, че докато е съществувало трудовото правоотношение ищецът нито е претендирал, че му е била възложена работа извън трудовите му функции, нито се е противопоставял на подобно възлагане /напротив – твърди, че охотно е приел/. При тези данни въззивният съд намира за обосновано приетото от СГС, че при възлагането на процесната допълнителна работа страните са имали съзнанието, че тя се извършва като задължение по трудовото правоотношение, а не – като задължение по нов учреден между тях договор. Ето защо не е доказано, че ищецът е създал процесната компютърна програма по граждански договор по чл. 42 ЗАПСП с праводателя на ответника, а е доказано, че това е станало в рамките на съществуващото между тях трудово правоотношение. Следователно, и съобразно чл. 14 ЗАПСП доколкото не е било уговорено друго авторското право върху този софтуер е принадлежало на праводателя на ответника, а впоследствие – и на ответника. По тази причина ответникът не дължи на ищеца възнаграждение за ползването на софтуера през исковия период.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.

Въззиваемият – ответник не е претендирал разноски за въззивното производство, а и не е представил доказателства в тази насока, поради което такива не следва да му се присъждат.

Така мотивиран Софийският апелативен съд,

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решението от 20.12.2016 г. по гр. дело № 10910/2014 г. на Софийския градски съд, I-20 състав.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.