Използване на произведенията. Отстъпване на права
Отстъпването на авторски права обикновено става под формата на предоставяне на лицензия. Лицензията е разрешение за действия, които без такова разрешение биха били нарушения. Това е общото понятие в системата на общото право. В континенталната система авторското право като правило не може да бъде изцяло отстъпено. Българският закон признава само двата вида лицензии. Законът не използва понятието „лицензия“, а говори за предоставяне на изключителни или неизключителни права за ползване. Глава седма от закона, съдържа разпоредбите за използването на произведения, състои се от девет раздела, които съдържат подробно регламентиране62.
I. Общи разпоредби. Защитни норми.
Общите разпоредби очертават основните насоки на защита на интереса на авторите, като икономически по-слабата страна по договора, като им гарантира определени минимални права. Защитните норми в общите разпоредби предвиждат получаване на възнаграждение от авторите срещу всеки вид и всяко използване на създаденото от тях произведение. Гарантират на авторите, че независимо от вида остъпване на авторски права, произведението им ще започне да се използва от ползвателя, така че освен да достигне до широката публика, каквато е и целта на един автор, ползването на произведението ще му носи доход. В случай, че произведението не започне да се използва от
62 Каменова, Цв. Международно и национално авторско право, С:ИПН БАН, 2004, с. 199 и сл.
– 54 –
ползвателя, съгласно уговореното в договоря в определен срок, то авторът разполага с правната възможност да прекрати договора и да упражнява сам авторските си права или да ги отстъпи на друг ползвател.
Страни по договора за използване на произведение са авторът, който може самостоятелно да участва в правоотношението и ползвателят, който получава отстъпените авторски права. Възможно е авторът да не участва в договорното правоотношение с ползвателя, независимо, че е създател на дадено произведение. Това са случаите, когато той е предоставил управлението на авторските права върху дадено произведение на организация за колективно управление на права или независимо дружество за управление на права, регистрирани по реда на ЗАПСП.
ЗАПСП предвижда два вида отстъпване на права: (1) отстъпване на изключително право за използване на произведение, и (2) отстъпване на неизключително право за използване на произведение. Предвидено е отстъпването на изключително право за използване да става изрично и в писмена форма. Ако в договора между страните, който е сключен в писмена форма, няма уговорка за изрично отстъпване на право, тогава влиза в действие законовата презумпция — „смята се, че е отстъпено неизключително право за използване на произведението“ (чл. 36, т. 4).
ЗПСП съдържа защитна норма с оглед на територията, на която може да бъде използвано произведението. Ако в договора не е уговорена територията, на която ползвателят има право да използва произведението, се смята, че това е територията на страната, чийто гражданин е ползвателят, или където се намира седалището му, ако той е юридическо лице (чл. 36, т. 6).
Възмездност на договора
Договорът за използване е винаги възмезден, без значение дали на ползвателят на произведението се отстъпва изключително или неизключитолно право. Този принцип е закрепен в чл.36 ал.1 от закона, съгласно който „С договора за използване на произведението авторът отстъпва на ползвател изключителното или неизключителното право да използва създаденото от него произведение при определени условия и срещу възнаграждение.“ Ако в договора няма задължение на ползвателя за плащане на възнаграждение и липсват диспозитивни правила, които да уреждат изплащането му, няма да е налице авторски договор. В уредбата регулираща специалните правила на отделните видове авторски договори са предвидени диспозитивни правила, които попълват
– 55 –
основните елементи на договорните отношения по които страните не са постигнали споразумение, било поради липса на съгласие, било поради друга причина.
Законът за авторското право и сродните му права казва, че възнаграждението на автора може да бъде определено като част от приходите, получени от използването на произведението, като еднократна сума или по друг начин (чл. 38, ал. 1). Законът обръща внимание на опасността, която се крие за автора да договори изплащане на възнаграждение като еднократна сума и в ал. 2 предвижда, че когато възнаграждението, определено като еднократна сума, се окаже явно несъразмерно на приходите, получени от използването на
произведението, авторът може да иска увеличение на
възнаграждението. Ако не се постигне съгласие между страните, спорът се решава от съда по справедливост. Възнаграждение на автора се дължи за всеки начин на използване на негово произведение и страните не могат да се отклоняват от това правило.
Срок на договора
Законът определя императивно максимален срок на авторския договор. Договорът за използване на произведение може да се сключи най- много за срок до десет години. Когато този договор е сключен за по-дълъг срок, той има сила за десет години. Това ограничение не се прилага спрямо договорите за произведения на архитектурата. В случай, че страните не са предвидили никакъв срок в договора, правото на ползване на произведението се счита за дадено в продължение на три години, за архитектурните произведения срокът е пет години. Законът защитава авторския интерес и като прогласява за нищожен всеки договор, с който авторът отстъпва правото да се използват всички произведения, които той би създал, докато е жив.
С отстъпването на право от страна на автора, за ползвателя не възниква принципно задължение да използва произведението. Затова, за да бъде гарантирано правото на автора да види своето произведение издадено или филмирано, законът гарантира правото му на „връщане“ на отстъпеното право. Законът дава възможност на автора да развали договора, ако изпълнението по него не е започнала. Нормата на чл.39 предвижда, че ако в договора, с който се отстъпва изключително право, не е уговорен срок, в който ползвателят е длъжен да започне използването на произведението, авторът може да развали договора, ако използването не е започнало в двегодишен срок от сключването му или
– 56 –
от деня на предаването на произведението, когато това е станало след сключването на договора. Тази защитна норма гарантира на автора освен връщане на отстъпено право и получаване на възнаграждение от използването на произведението, когато възнаграждението е определено като част от приходите.
II. Авторски договори
1. Издателски договор
Издателският договор е най-старият известен авторски договор. В днешно време той не е загубил ролята си, тъй като освен литературни могат да бъдат издавани музикални, сценични и други произведения. Широкият предмет на договора обуславя широко разпространената практическата приложимост на издателския договор. Съгласно определението дадено в чл.43 от закона „С издателския договор авторът отстъпва на издателя правото да възпроизведе и разпространи произведението, а издателят се задължава да извърши тези действия и да заплати на автора възнаграждение,,. Издателският договор може да се сключи само в писмена фолма. Законът допуска, при изрична договорка между страните авторът да отстъпи на издателя правото на използване на произведението и по други начини освен издаване. В този случай издателят следва да уведомява писмено автора за всяко преотстъпване на ползването на трети лица, тъй като на авторът се дължи възнаграждение за всеки вид използване на произведението. По този начин авторът може да следи за възнагражденията, които се получават от издателя за всяко едно ползване на произведението му.
В нормата на чл.47 от закона са предвидени особени диспозитивни правила, които регулират отношенията между автор и издател в случаите, когато страните по издателския договор са пропуснали да уредят изцяло всички елементи на договора. В тези правила е сложен акцент върху закрилата на авторското право и се гарантират основните права на автора в правоотношението. Ако не е уговорено друго се приема, че авторът е отстъпил на издателя правото само за едно издание, като тиражът не може да бъде по-голям от десет хиляди екдемпляра. Приема се, че тиражът е изчерпан, когато непродадените екземпляри не са повече от пет на сто от целия тираж на изданието. Законът гарантира на автора възнаграждение в размер петнадесет на сто от цената на дребно на всеки продаден екземпляр от произведението, като територията на която може да бъде
– 57 –
разпространено произведението е страната, където е седалището на издателят.
Към момента на подписването на издателският договор не е Задължително произведението да е създадено, авторът може да отстъпи правото на възпроизвеждане и разпространение на произведение, което се задължава да създаде. В този случай произведението следва да бъде достатъчно индивидуализирано и създаването му да бъде скрепено със срок. Ако не е уговорено друго, издателският договор се прекратява с изтичане на срока на договора или с изчерпване на тиража на изданието.
С издателски договор може да бъде отстъпено правото за възпроизвеждане и разпространение на вече създадено произведение или на произведение, което авторът се задължава да създаде. От тук следва, че предването на произведението не е елемент от фактическия състав на сключване на договора. На автора се дава възможност да прекрати договора, ако издателят бездейства и не възпроизвежда и разпространява ново издание в продължение на една година от изчерпването на предишното. В този случай договорът следва да е сключен за повече от едно издание. Поради писмената форма за сключването на договор и неговото прекратяване се извършва с писмено предизвестие от автора отправено до издателя.
От легалното определение на издателския договор и особените диспозитивни правила уредени в закона, могат да бъдат извлечени основните характеристики на договора. Издателският договор е двустранен – има две страни, автор и издател; консенсуален – договорът се счита за сключен с постигането на съгласие между страните, а не с предаването на произведението; възмезден – дори да не е уговорено изрично възнаграждение по силата на закона възниква задължение за издателя да заплати ва автора 15 на сто от всеки продаден на дребно екземпляр; формален – писмената форма е задължителна и е основание за действителност на договора и срочен – договорът се сключва винаги за определен срок63.
2. Договор 3а възпроизвеждане и разпространение на звукозаписи
В § 2 т.7 и т. 8 от ДР от закона звукозаписването е определено, като „фиксирането върху траен материален носител на поредица от
63 Вж. Манчев, А. Авторско право. Договори, Сиела, 2012, с. 57 и сл.
– 58 –
звуци по начин, позволяващ тяхното възприемане, възпроизвеждане, излъчване по безжичен път или предаване чрез кабел или друго техническо средство“, а звукозапис е резултатът от звукозаписването.
Отстъпеното от автора право неговото произведение да бъде записано, възпроизведено и разпространено под формата на звукозаписи не включва правото записаното произведение да бъде публично изпълнявано, излъчвано по безжичен път или предавано или препредавано по кабел. Това са отделни имуществени права, за които авторът сключва отделни договори. За всяко ползване, той следва да получи и отделно възнаграждение.
Законът урежда с дизпозитивни правила и договора за възпроизвеждане и разпространение на звукозаписи Тези правила се прилагат, ако авторът сключва индивидуален договор с ползвателя и не е отстъпил управлението на тези права на организация за колективно управление. Въведени са следните задължения за ползвателя:
•
да осъществи записването до шест месеца от деня, в който
авторът е предал произведението във вид, позволяващ
записването, а възпроизвеждането и разпространението – до
шест месеца след осъществяване на записа, като се счита че е
отстъпено правото за тираж не по-голям от 5000 екземпляра;
•
дължи на автора възнаграждение в размер на съответната част
от 10 на сто от цената на едро на всеки продаден екземпляр от
звуконосителя, пропорционално на времетраенето на
произведението му към общото времетраене на целия
звуконосител;
•
дължи на автора безплатно по 5 екземпляра от всяка
произведена разновидност на звуконосителите.
3.
Договор 3а публично представяне или изпълнение
Съгласно нормата на чл.55 от закона „С договор за публично представяне авторът на сценично произведение отстъпва на ползвател правото да представи произведението, а ползвателят се задължава да го представи и заплати на автора възнаграждение“. Кое произведение е сценично и обект на защита се определя неизчерпателно в чл.3 ал.1 т.3. Сценични произведения са драматични, музикално-драматични, пантомимични, хореографски и други. Използването на тези произведения се реализира, когато представянето се извършва по начин, даващ възможност произведението да бъде възприето от неограничен
– 59 –
кръг лица. Ползвателите са физически или юридически лица – най-често театри, но могат да бъдат и организатори на концерти, представления, спектакли и други, които професионално се занимават с представяне на сценични произведения. Обикновено такива договори се сключват между ползвателите и организациите за колективно управление на права. По- рядко страни по договора са самите автори. Ако страните не са успели да включат в договора си някои видове клаузи, тогава трябва да се приложи jius dispositivum, който се съдържа в закона. Съгласно ЗАПСП се смята, че:
1. авторът може да отстъпи правото на публично представяне и на други ползватели извън населеното място, в което ползвателят има седалището си;
2. срокът на действие на договора е три години;
3. ползвателят е длъжен да представи публично
произведението в срок от една година от получаването му;
4. възнаграждението на автора се определя в размер петнадесет на сто от реализирания бруто приход от всяко представяне на произведението;
5. ползвателят е длъжен да дава сметка на автора два пъти годишно за броя на публичните представяния и за реализирания от тях приход;
6. авторът може да прекрати договора, когато ползвателят прекрати публичното представяне на произведението за срок, по-дълъг от една година.
Когато предмет на договора е излъчване на сценично произведение по безжичен път или за предаване и препредаването му по кабел и страните не са уговорили изрично друго се смята, че авторът е отстъпил на ползвателя правото за еднократно излъчване или предаване на произведението.
4. Договори 3а публично изпълнение, за излъчване по безжичен път, за предаване или препредаване по кабел и за предлагане на достъп
Авторът на музикално, литературно или аудио-визуално произведение, което е разгласено, дава предварително и писмено съгласие за публичното му изпълнение на живо или чрез запис. Съгласието се дава индивидуално от автора или от упълномощената от автора организация за колективно управление на права, респ. от независимо дружество, което е регистрирано по реда на ЗАПСП.
– 60 –
Правото да се изпълнява произведението по време на концерт се сключва с лицата, които организират концерта. Те осигуряват мястото на провеждането на концерта, кои ще са изпълнителите на произведението, определят техническите и други средства на изпълнение. Организаторите на концерта не могат да получат място за провеждането му, ако не представят заверени копия от договорите за отстъпено право на публично изпълнение за произведенията, които предстои да бъдат изпълнени на концерта. Организацията за колективно управление на права получава предварителен списък с произведенията и техните автори, а след изпълнението им и отчет за приходите от концерта, за разпределение на възнагражденията между носителите на авторските права.
При афиширането на концерта, органзаторът е длъжен да постави своето наименование или идентифициращ го знак върху плакатите, при разпространението в пресата, върху конертните билети и навсякъде другъде, където се рекламира предстоящият концерт.
5. Договор 3а публикуване в периодично издание
Много от характеристиките на издателския договор са валидни и за този тип договори. И все пак те имат определени специфики, дефинирани от спецификата на медиите. Това е причината те да бъдат регулирани отделно в закона.
Има два вида договори за публикуване в периодични издания:
• договори за създаване на произведение за нуждите на периодични издания;
• договори за публикуване на вече създадено произведение в периодични издания.
И в двата случая договорът е двустранен, не се изисква писмена форма, винаги се плаща възнаграждение на автора.
В случай на поръчано произведение, авторът не може да предлага същото произведение или части от него за публикуване в други периодични издания или в отделно издание или да го предлага за излъчване по безжичен път до публикуването му от издателя. Това ограничение не се прилага след изтичането на петнадесет дни – за вестници и три месеца – за списания, започващи от датата на издаване на ръкописа, при условие, че издателят не го е публикувал, нито е информирал автора за плановете си за публикуване на поръчаното произведение. Авторът има право на повторно използване на произведението, което вече е публикувано в периодично издание, освен ако в договоро няма изрична
– 61 –
Забрана 3а това. Законът съдържа задължение 3а издателя да върне предложените 3а публикуване материали, както и оригиналите на произведенията на изобразителното изкуство, оригинални документи и илюстрации64.
6. Договори относно бъдещи произведения. Произведение, създадено в рамките на трудово или служебно правоотношение (чл.41)
в0: >=>40B 5; O2 0745; в 1 >В в, =08<5=>20= B>A>15=8 ДСП)8и е отделил две хипотези: произведение, създадено в рамките на трудово или служебно правоотношение (чл.41) и произведение, създадено по поръчка (чл.42).
Работодателят има изключителното право без разрешението на автора и без заплащане на допълнително възнаграждание да използва за свои цели създаденото от работника/служителя произведение: да го публикува, да го възпроизвежда по друг начин и да го разпространява. Законът му налага четири ограничения:
• да не е уговорено изрично нещо друго в трудовия договор, например допълнително заплащане;
• работодателят може да упражни това право по начин и в степен, съответстваща на обичайната му дейност;
• да признае авторството на работника върху произведението;
• да посочва името на автора, псевдонима му или друг идентифициращ го авторски знак да бъдат обозначавани по съответния начин при всяко използване на произведението създадено в рамките на трудовото правоотношение;
Последните две ограничения се извличат от императивната норма на чл.16 от ЗАПСП, съгласно която признаването на авторството и посочването на неговото име при всяко използване на произведението са неотчуждими права на автора. Съгласно чл.41 ал.2 работодателят може да използва произведението създадено от неговия работник, само доколкото това използване съответства на обичайната му търговска дейност, без да експлоатира произведението по начин по който печалбата да се формира изцяло от неговото използване.В рамките на трудовото (или служебното правоотношение) означава не само произведението да е създадено в срока на трудовия договор, а е необходимо да има връзка между ествеството на работа по трудовото правоотношение и създаденото произведение. Не всяко произведение,
64 Вж също Манчев, А. Авторско право. Договори, Сиела, 2012, с. 158 и сл.
– 62 –
създадено в рамките на трудово правоотношение попада в обхвата на чл. 41. Следва да е налице пряка връзка между дейностите и процесите характерни за заеманата длъжност и създадено произведение, т.е. произведението да е създадено в изпълнение на трудовите задължения на работника. Вида и естеството на трудовите задължения, полагането на интелектуални усилия по време на трудовия процес (работно време по трудов договор), ползването на материалната база на работодателят, обуславят извода, че едно произведение е създадено в рамките на трудово правоотношение. Трудовият договор следва да е налице към датата на създаване на произведението, последващото му прекратяване не влияе върху имущесттвените правомощия на работодателя да използва произведеието в съответствие на обичайната му дейност и след прекратяване на трудовия договор с работника. Това е така, тъй като правото на работодателя да ползва произведението за свои цели и по обичайния начин произтича по силата на закона, а не от трудовия договор с работника65. В случай, че трудовото възнаграждение на автора по времето, през което е създал произведението е очевидно непропорционално на приходите, получени от използването на произведението, авторът може да поиска допълнително възнаграждение. Ако не се постигне съгласие между страните, спорът се решава от съда по справедливост66.
7. Договори относно бъдещи произведения. Договор 3а художествена поръчка (чл.42)
Съгласно разпоредбата на чл.42 от ЗАПСП авторското право върху произведение създадено по поръчка, принадлежи на автора на произведението, освен ако в договора за възлагане е предвидено друго. Ако не е уговорено друго, поръчващият има право да използва произведението без разрешение на автора за целта, за която то е било поръчано.67 Така формулиран текстът на разпоредбата може да бъде тълкуван, в смисъл, че предвиденото друго от страните е обратното, а именно страните по договора за художествена поръчка изрично да договорят авторското право върху създаденото в изпълнение на договора за поръчка произведение да възникне за поръчващия. Това би
65 виж решение № 63 от 24. 03. 2010 г. на ВКС по т. д. № 648/2009 г., II т.о. и Решение № 77 от 21.01.2014 г. по в.г.д. № 2489/2013 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия
66 чл.41 ал.3 от ЗАПСП
67 чл.42 от ЗАПСП
– 63 –
довело до заблудата, че авторското право възниква директно в патримониума на поръчващия по силата на самия договор и съгласно изричната воля на страните, като последният става негов носител. Ако следваме тази логика, то би трябвало да се приеме, че оттук на сетне поръчващият може да упражнява всички имуществени и неимуществени авторски права в пълна степен и обем, включително и правата по чл.15 ал.1 т.2 и т.4, които съгласно чл.16 са неотчуждими.
Правото на авторство или правото на автора да иска обозначаването на неговото име да се извършва при всяко използване на произведението, възниква за автора и е част от авторското право като абсолютно право и се ползва от защита срещу всяко нарушение, независимо от кого е извършено. Договорната обвързаност не освобождава поръчващият от задължението да посочва автора на поръчаното от него произведение. С договора, поръчващият може единствено да договори условия при които да му бъдат отстъпени имуществени или отделни неимуществени права върху произведението, с изключение на посочените, като неотчуждими неимуществени права по чл.16. Авторът не може да прехвърли, своето авторство върху творбата, нито да се откаже от него68 това право е неотделимо от автора и продължава да се закриля от закона, дори след неговата смърт.
В съдебната практика обаче се среща различно становище. Приема се, че след като авторът не е заявил изрично в договора за художествена поръчка, неговото име да се обозначава по съответния начин при всяко използване на произведението, то липсата на такова обозначение не представлява нарушение на на правото му по чл.15 ал.1 т.4 от ЗАПСП. Това схващане се е наложило в съдебната практика, като в този смисъл последователно се произнасят две съдебни инстанции. Първоначално тази теза е възприета от съдебно решение на окръжен съд69, който в свое съдебно решение постановява, че: „ не се установява обаче нито в дизайна на ищеца, нито в етикетите, използвани от ответника, да е заложен като елемент авторски знак или каквото и да идентифициращо автора обозначение, при което положение и доколкото самият дизайн не съдържа авторски знак, е напълно лишено от логика да се иска от ползувателя на произведението при всяко използване да обозначи
68 Каменова, Цв. Международн и национално авторско право. София, 2004, стр.139.
69 Реш. № 89 от 22.02.2009 год. на ОС-Пловдив по т.д.34/2008 г.Т0.13-ти състав.
– 64 –
авторството“. Тази теза е потвърдена в съдебно решение на Пловдивския апелативен съд70 , който също е поставил упражняването на авторското право по чл.15 ал.1 т.4 в определена зависимост. В решението си втората инстанция казва следното: „Що се отнася до претендираното от самия автор обезщетяване на вредите, произтичащи от накърняване на неимуществените му права, е нужно да се спомене, че такова по чл.15 ал.1 т.4 – да иска името му, псевдонима му или друг идентифициращ го авторски знак да бъдат обозначавани по съответния начин при всяко използване на произведението, не може да се приеме, че е възникнало в неговия патримониум по причина, че при самото им създаване той не е счел за необходимо да направи такова отбелязване върху тях.“ Така съдът отнема от автора правото му на авторско име, което като производно от правото му на авторство, поставя под съмнение въобще авторството на произведението.
Съдът изисква от автора извършването на някакви допълнителни действия, (освен създаването на произведението), които ако той не извърши, другите правни субекти не дължат зачитането на неговото авторско право. Според съда, след като авторът не е отбелязъл върху творбата си името или идентифициращ го знак, то това неимуществено право въобще не е възникнало в патримониума му. Съдът приема, че с липсата на това отбелязване, авторът не е направил волеизявление, че иска в патримониума му да възникне неимущественото му право по чл.15 ал.1 т.4 от ЗАПСП. Според логиката на цитираното съдебно решение е възможно със създаването на произведението да възникне авторско право в непълен вид, без в него да е възникнало неимущественото право по чл.15 ал.1 т.4 от ЗАПСП. Това разбиране е напълно погрешно. Създаването на произведението е този момент, в който произведението е било обективирано външно по начин, позволяващ то да може да се възприеме от други лица. Оттук на сетне възникват и правото на авторство и правото на авторско име.
Тази неправилна практика по приложението на чл.15 ал.1 т.4 е доразвита от друго съдебно решение71. В решението си съдът счита: „… че макар това право да е вид неимуществено авторско право, предвидено изрично в закона и възникващо за автора от момента на създаване на произведението, за да бъде то осъществено, подобно на останалите
70 Реш.№ 168 от 03.06.2009 г. на ПАС по гр.д.346/2009.ГО.
71 Решение № 1314/30.10.2012 г., постановено по възз.гр.д. № 965/2012 г на ПОС
– 65 –
права по чл.15 от ЗАПСП, е необходимо неговият носител да изяви воля 3а упражняването му, като това зависи изцяло от неговото желание, а не може да му бъде вменено като задължение от съконтрагента му или от друго лице“.
С този мотив съдът приема, че за автора е налице единствено правна възможност да „уговори това изрично при сключването на договора“. Тук авторското право е сведено до правна възможност, която, авторът, ако не успее да реализира, то насрещните правни субекти не са дължни да се съобразяват с авторството въобще. Съдът не взема впредвид, че именно, защото е налице абсолютно право, а не правна възможност, всички правни субекти следва да спазват определено поведение, с което да не нарушават авторското право. Поръчващият е длъжен, дори да няма никаква уговорка между него и автора, да посочи автора по подходящ начин при всяко ползване на произведението, а не авторът да „уговори това изрично при сключването на договора“. Съдът счита, че авторът следва да преговаря с поръчващият за това да се отбелязва неговото име върху създаденото произведение. Остава открит въпросът, какво би станало, ако страните по договора не формират съгласие по въпроса за изписване името на автора, т.е авторът – изпълнител по договора, не успее да „уговори това изрично при сключването на договора“.
Това правно недоразумение най-вероятно възниква от редакцията на законовия текст на чл.15. ал.1 т.4 от ЗАПСП. Законът казва, че „авторът има право да иска“, от което съдебната практика извежда извод, че законът е уредил не субективно абсолютно право, а правна възможност авторът да иска името му да бъде обозначено върху създадените от него произведения. Според съда, не може да се претендира обезщетение от поръчващия, за това че не е поставил по никакъв начин името на автора при ползването на произведението, защото това не е поискано от изрично от автора и „ответникът не е поемал такова задължение“. С този мотив съдът затвърждава тезата си, че правото на авторско име възниква по споразумение между страните и поръчващият следва да е поел договрно задължение да посочва името на автора и само в този случай е отговорен за обозначаването на произведението.
Според нас, единствената възможност името на автора да не се посочи, е когато поръчващият съобщи на автора, че името му няма да се посочи при разгласяване на произведението му. В този случай авторът
– 66 –
може да не се съгласи и да забрани използването на произведението без посочване на неговото име. Този въпрос е развит специално в българската правна литература72.
