Собственост, прехвърляне, лицензии
Както вече беше отбелязано, притежателят на търговската марка може да бъде физическо или юридическо лице, което има право да произвежда стоките или да предоставя услугите, за които се прилага
268 Виж Неделчева, Б., Регистрация на търговска марка в Народна Република България, в: Закрила на търговските марки в България, издадена от Българската национална група на АИПП1, София, 1987, с. 28.
269 Решението за отказ от регистрация на марка може да бъде взето на следните основания:
а) неспазване на условията за формата на заявката и неплащане на предписаните такси и
б) недопустимост на регистрацията на марката.
– 185 –
регистрацията. Изключителното право, придобито при регистрацията на търговска марка, дава право на собственика да го използва за свързаните с него бизнес дейности и да забрани на други лица да използват марката за търговски цели. В случай на обща марка, всеки от съсобствениците има право да я използва. Съсобствениците обаче трябва да поемат всички разходи, свързани със създаването, поддържането и защитата на марката съвместно.
Неизменен белег на правото на регистрирана марка е правото на притежателя Й да се разпорежда с нея. Общопризнато е, че прехвърлянето на марката с прехвърлянето на предприятието не създава проблеми. Прехвърлянето може да се извърши по закон, когато притежателят на марка или съдържанието или обхватът на неговата стопанска дейност се променят. Това са случаите на прехвърляне на марка, когато едно предприятие е придобито от друго, предприятията се сливат, определено предприятие се разделя на две или повече предприятия или част от дейността на едно предприятие се предава на друго. В тези случаи въпросите относно по-нататъшното използване на марката се разрешават от акта на правителството, който установява промените в правния статут, характера или обхвата на дейността на собственика. Искането за прехвърляне трябва да бъде направено от предприятието, което придобива марката. Тези правила за прехвърляне на марка се отнасят само до държавните предприятия.
Прехвърлянето на търговска марка може да се извърши и по договор. Марката може да бъде възложена чрез специално споразумение (цесия) на друго предприятие, организация или лице. Това правно основание (член 21, ал. 1 от ЗМГО) за прехвърляне на марка се отнася до прехвърлянето на марката без предприятието. Това означава, че българското законодателство е възприело принципа за свободно прехвърляне на правото на регистрирана марка. Прехвърлянето може да се отнася и до част от стоките или услугите, за които марката е регистрирана. Разпоредбата на чл. 21, ал. 3 от ЗМГО предвижда, прехвърлянето да се вписва в Държавния регистър по искане на една от страните, към което се прилага документ за прехвърляне, като на новия притежател се издава удостоверение. Когато е очевидно, че поради прехвърлянето на марката потребителите могат да бъдат подведени по отношение на естеството, качеството или географския произход на стоките или услугите, Патентното ведомство не вписва прехвърлянето, освен ако то не се ограничава до тези стоки или услуги,
– 186 –
които няма вероятност да доведат до объркване. По правило Заявлението 3а регистрация на прехвърлянето трябва да бъде подадено от правоприемника. Заявлението трябва да съдържа имената и адресите на предприятията или лицата, между които се извършва прехвърлянето, и стоките или услугите, за които се отнася. В допълнение към това трябва да се добави следното:
а) оригиналното удостоверение за регистрация на марката;
б) копие от договора за прехвърляне и
в) разписката за заплащане на такси за регистрация и публикуване на цесията.
Името на новия притежател на прехвърлената марка се вписва в оригиналния сертификат за регистрация на запазената марка. Регистрацията на цесията е условие за нейното противопоставяне на трети лица и има декларативен характер.270 Всички тези разпоредби за прехвърляне на търговска марка се прилагат и за прехвърлянето на заявления за регистрация.
Много важен белег на притежаването на марка в България е правото да предоставят лицензии за използване на марката извън стопанската дейност на притежателя на други предприятия. В тази връзка лицензирането на търговски марки има голямо практическо значение в страната за улесняване на трансфера на технологии и търговско ноу-хау. Действащото българско законодателство не определя изискванията относно съдържанието лицензионния договор. В тази връзка е приет принципът на свободата на договаряне, включително свободното договаряне на правните отношения между страните по лицензионния договор в рамките на чл. 9 от ЗЗД, споменати по-горе. Съгласно тази разпоредба страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Използването на марка от лице, различно от нейния притежател, е prima facie употреба, която не трябва да бъде разрешена в обществен интерес, тъй като е несъвместима с отличителната функция на търговската марка. Проблемът за допустимостта на лицензиите за търговски марки също включва въпросът дали отличителната функция на търговската марка може да бъде запазена с
270 Виж Eskenazi, I., loc. cit., р. 288; в противен случай Джелепов, С., цит. съч., стр. 123, който счита, че регистрацията е условие за валидността на прехвърлянето.
– 187 –
всички видове лицензионни договори, по-специално с неизключителни лицензи.
От гледна точка на действащото българско законодателство този проблем е решен положително. Съгласно чл. 22, ал. 1 от ЗМГО, марка може да бъде прехвърлена за използване от друго предприятие въз основа на лицензионен договор в писмена форма. Позволявайки свободното сключване на договори за лицензиране на търговски марки, тази доста либерална разпоредба показва, че няма ограничения по отношение на допустимостта на всички видове лицензии за търговска марка, включително неизключителната.271 Притежателят на марка може да разреши използването на неговата марка по отношение на всички или на част от стоките или услугите, за които е регистрирана на цялата територия или на част от територията на Република България. Когато марката е съвместно притежавана, разрешението за лицензиране се дава с писменото съгласие на всички притежатели, освен ако не е уговорено друго. За да се запазят функциите за произход и гаранция на марката и за да се предотврати измамата на потребителите, българското търговско законодателство налага определени условия. Чл. 594 от Търговския закон272 задължава, например, лицензополучателят да означи върху стоките факта, че те са произведени по лицензия и кой е лицензодателят. Връзката между стоките и притежателя на всяка свързана с тях марка може да се запази само ако притежателят продължава да упражнява ефективен контрол върху използването на запазената марка, особено по отношение на качеството и условията, при които те се предлагат на пазара. По отношение на качеството на стоките и услугите посочената разпоредба съдържа още една мярка за защита на потребителите (а също и на притежателя), а именно задължението на лицензополучателя да гарантира и поддържа същото качество като качеството на произведените стоки или услуги, предоставени от лицензодателя. Ако контролът наистина е ефективен, не е необходимо притежателят да използва самата марка. В този случай използването от лицензополучателя може да се счита за използване от лицензодателя. Това гарантира регистрацията от оспорвания на основание неупотреба и не позволява на лицензополучателя да претендира за права върху търговската марка поради използването Й.
271 За повече подробности виж Стефанов, Ст. Лицензиране на търговска марка, ИнСо, бр. 6/1993, стр. 25-26; също Джелепов, С., цит. съч., стр. 124.
272 ДВ, бр. 83 от 1996 г.
– 188 –
Лицензията на запазена марка не е договор, водещ до прехвърляне на собственост. Съгласно българската правна доктрина273 част от изключителното право на притежателя не може да бъде прехвърлена чрез лицензия. То е валидно дори и в случаите на изключителна лицензия. Що се отнася до търговските марки, това е само разрешение за лицензополучателя да използва марката. Същевременно притежателят, който си запазва всички права като лицензодател, е длъжен да разреши използването на марката от лицензополучателя в договорените граници.
Лицензионният договор за регистрирана марка може да бъде безвъзмезден, срещу заплащане (например, авторски и лицензионни възнаграждения) или в замяна на други предимства (например кръстосани лицензии). Използването на лицензираната търговска марка може да бъде пълно или ограничено (например, може да се отнася само за част от стоките или услугите, обхванати от изключителното право). По принцип лицензополучателите нямат право да преотстъпват лицензията или да предоставят сублицензии, освен ако не е изрично предвидено в договора. Когато са разрешени сублицензии, контролът трябва да бъде запазен от регистрирания притежател, а не от главния лицензополучател.
За да се противопостави на трети страни, лицензионният договор трябва да бъде регистриран в Регистъра на търговските марки към Патентното ведомство. Условията за това и срокът за регистрация са определени в чл. 22, ал. 5 от ЗМГО и са подобни на тези, посочени по-горе. Лицензионното споразумение има действие по отношение на трети лица от датата, на която е вписано в Държавния регистър.
Марковата лицензия може да бъде прекратена поради следните причини: изтичане на срока, разваляне на договора поради неизпълнение и обявяване на нищожността му. Доколкото действащото марково законодателство не предвижда специални разпоредби, следва да се прилагат общите правила на чл. 26-35 от ЗЗД по отношение на основанията за недействителност на лицензионния договор.
273 Джелепов, С., Патентно-лицензионно дейност, ВМИИ-София, София 1972, с. 95 и сл.