§1. Източници на българското право за авторското право и сродните права
I. Международни договори1
Съгласно чл. 5, ал. 4 от новата българска конституция от 12 юли 1991 г. международни договори, ратифицирани в съответствие с конституционно установената процедура, обнародвани и влезли в сила по отношение на Р България, стават част от вътрешното право на страната. Разпоредбите на тези договори имат предимство пред противоречивите правила на вътрешното законодателство. Това е фундаментална промяна в конституционния подход към международното право, който приема и подчертава превъзходството на международното право над вътрешното право. Подобно превъзходство е от първостепенно значение за международните договори в областта на авторското право и сродните му права поради значителната им роля в регулирането на отношенията с международен елемент.
Съгласно горепосочените конституционни разпоредби за ратифициране, официално публикуване и влизане в сила по отношение на България, международните актове не само стават част от националното законодателство и техните самоизпълняващи се норми се прилагат без последващ вътрешен правен акт, те имат също така предимство пред съществуващите вътрешни законодателни правила, които им противоречат и са по-неблагоприятни условия за авторите.
Участието на България в международните конвенции за авторското право и сродните му права трябва да се разглежда в светлината на това разбиране.
1 Подробно Каменова, Цв., Международно и национално авторско право, С: ИПН БАН, 2004, стр. 34-56.
– 8 –
Участието на България в ревизираната Бернска конвенция 3а Закрила на литературни и художествени произведения (БК)2
България се присъединява към БК, изпълнявайки задълженията си по Договора за мир от Ньой, с които завършва Първата световна война за България3. Съгласно задълженията по Ньойския договор, Народното събрание приема Законът за авторското право от 1921 г. Това се прави преди присъединяването на България към Конвенцията. Следващият закон за авторското право от 1951 г.4 не съответства на „минималния стандарт“ за защита на авторското право, предоставен от БК, макар че България продължава да бъде член на Бернския съюз. Несъмнено най- важните промени са приети в Закона за авторското право през 1972 г, който и макар не в пълна стапен въвежда основната закрила дадена от Конвенцията.
Универсална конвенция за авторското право
България се присъедини към Универсалната конвенция за авторското право (УК) с Постановление № 2944 на Държавния съвет от 26 декември 1974 г. Към датата на ратифициране на Универсалната конвенция за авторското право Р България вече има закон за авторското право, който осигурява защита на всички основни икономически и морални права на авторите. Законодателството за авторското право в България разрешава защитата на правата, предвидени в чл. IV и чл. V от конвенцията: правото на превод, правото да се възпроизвежда и разпространява; правото на публично представяне; правото на радио и телевизионно разпръскване.
2 Виж Бернска конвенция за защита на литературните и художествени произведения Ратифицира с Указ № 1389 на Държавния съвет от 29.06.1974 г. – ДВ, бр. 53 от 6.07.1974 г., Парижката редакция на Конвенцията. Измененията на Парижкия акт са ратифицирани с Указ № 1887 на Държавния съвет от 18.09.1980 г. – ДВ, бр. 76 от 30.09.1980 г.
3Чл. 166 е включен в част девета от Договора, наречена „Икономически клаузи“ със следното съдържание: „България е длъжна в срок от 12 месеца от влизането в сила на Ньойския договор: а)да спазва установените правила на Парижката конвенция за закрила на индустриалната собственост от 20 март 1883 г., ревизирана на 2 юни 1911 г. във Вашингтон, както и на Бернската конвенция за закрила на литературни и художествени произведения от 9 септември 1886 г., ревизирана на 13 ноември 1908 г. в Берлин и на Допълнителния протокол от Берн от 20 март 1914 г. б) да признава и защитава индустриалната, художествената и литературната собственост на гражданите на Съединените американски щати чрез ефективни правоприлагащи действия, предприети съгласно гореспоменатите конвенции.
4 Виж Закон за авторското право (отм), Обн. – ДВ, бр. изв. 92 от 16.11.1951 г.; попр., бр. 10 от 01.02.1952 г.; изм. и доп., бр. 55 от 10.07.1956 г.; бр. 35 от 05.05.1972 г.; 13.04.1990 г.; попр., бр. 32 от 20.04.1990 г.; отм., бр. 56 от 29.06.1993 г.;
– 9 –
Специфичните изискванията на Конвенцията са въведени в българското право чрез наредба, издадена от Министерството на културата, в резултат на присъединяването на България към УК. Това е Наредба № 16 за поставяне на знак за авторско право5. Тя е издадена на основание чл. 31, ал. 2 от Закона за авторското право и чл. 3 от УК за авторското право. Поради факта, че нашата страна се присъедини към УК в парижката и редакция от 1971 г. и е в сила за Р България от 7 юни 1975 г., а Наредба № 16 беше издадена в средата на 1977 г., би могъл да се постави въпроса дали произведенията, публикувани в периода между влизането в сила на Конвенцията и издаването на инструкция № 16, могат да бъдат защитени от Конвенцията, въпреки че нямат символ за защита на авторското право „©“.
Мерките, предприети от Наредба № 16, се отнасят до прилагането на защитата съгласно УК по отношение на произведения, публикувани за пръв път в България. Издаването на инструкцията през 1977 г. не е в противоречие с изискването на член Х, § 2 от Конвенцията: всяка страна, към момента на депозиране на документа за ратификация, заверка или присъединяване, следва да може да прилага разпоредбите на Конвенцията в съответствие с националното законодателство. Въпреки това, тъй като в гореспоменатия двугодишен период произведенията, публикувани в български страни без знак за авторски права, не могат да бъдат считани за незащитени от конвенцията.
Друг проблем, който заслужава внимание, е поставянето на авторски знак върху творбите на автори от държави, участващи в БК, които са преведени и използвани в България. § 5 от допълнителните разпоредби към Наредба № 16 гласи, че поставянето на знак за авторски права върху такива произведения не е задължително. Думите „не задължителни“ означават, че такъв знак може да бъде или да не бъде поставен. В зависимост от това дали е поставен знакът за авторски права, произведението ще се ползва с конвенционна защита във всички страни – членове на УК, независимо дали произведението ще бъде публикувано за първи път извън България, в държава, участваща в БК, но която в същото време не участва в UC.
5 Обн. – ДВ, бр. 66 от 23.08.1977 г.; отм.; бр. 56 от 29.06.1993 г.; в сила от 01.08.1993 г.; Издадена от председателя на Комитета за изкуство и култура.
– 10 –
Участие на България в конвенциите 3а сродните права
През април 1995 г. българският парламент ратифицира Международната конвенция за защита на изпълнението, ползвателите на фонограми и излъчващите организации (Римската конвенция от 1961 г.)6 и Конвенцията за защита на продуцентите на фонограми срещу неразрешено копиране на техните фонограми (Женевската Конвенция за фонограми от 1971 г.)7. В закона за рагификация на Римската конвенция е включена декларация за резерви8.
Защо е необходимо ратифицирането на тези две конвенции? Когато беше изготвен Законът за авторското право, в чл. 102 се предвиждаше, че правата на чуждестранните изпълнители,
продуцентите на звукозаписи и радио и телевизионните организации, когато последните не са се реализирали на територията на Р България и не са реализирани или едновременно публикувани територията на Р България, се защитават в съответствие с международните договори в областта на сродните права, по които Р България е страна.
Повече от две години изминаха до датата, на която международните конвенции за сродните права бяха ратифицирани. Фактът, че националното законодателство не е свързано с регламента, даден от последните две конвенции, доведе до увеличаване на пиратството в България. Ето защо присъединяването на България към тези конвенции спомогна за подобряване на имиджа на България в сферата на интелектуалната собственост. Известно е, че липсата на такъв международен ангажимент създава неблагоприятен имидж на страната. Съвременната практика показва, че широко
разпространеното пиратство в някои страни поради липсата на международни ангажименти води до икономически атаки срещу тези страни. Това е и идеята за прилагането на Споразумението TRIPS9. Като се върнем към декларациите, следва да се каже, че първата декларация
6 Вж. в http://www.wipo.int/treaties/en/ip/rome/
7 Вж. в http://www.wipo.int/treaties/en/ip/phonograms/.
8 Текстът на декларацията е следният: а)„Р България на основание чл. 16, ал. 1, а) и iii) декларира, че няма да прилага член 12 по отношение на звукозаписите, чийто производител не е гражданин на друга договаряща държава.” б)„Р България на основание чл.16, ал.1, а) и iv) декларира, че по отношение на звукозаписи, чийто производител е гражданин на друга договаряща държава, тя ще ограничи защитата, предвидена в чл. 12, доколкото и за срока, за който последната държава предоставя закрила на звукозаписи, определени за първи път от гражданин на Р България”.
9 Вж. Agreement on Trade-Related Aspects of Intellectual Property Rights (TRIPS).
– 11 –
има 3а цел да се плащат възнаграждения от потребители в България (радио и телевизионни организации), само ако производителите са граждани на държава, която е страна по конвенцията. Втората декларация въвежда принципа на съществена взаимност по отношение на възнагражденията за вторично използване на звукозаписи.
TRIPS
Р България е страна и по Споразумението относно свързаните с търговията аспекти на правата на интелектуалната собственост (TRIPS) , към което се присъединяваме през 01.12.1996г.
Споразумението TRIPS е подписано от Европейския съюз и одобрено съответно с Решение 94/800. Ето защо това споразумение обвързва институциите на Съюза и държавите членки (т.38 от Решение на СЕС по дело C 135/10). Съгласно постоянната практика на Съда разпоредбите на споразуменията, сключени от Съюза, са съставна част от неговия правен ред10 и следователно са приложими в него.
Що се отнася до въпроса дали частноправните субекти могат да се позовават пряко на разпоредбите на Споразумението TRIPS, според практиката на Съда на ЕС не е достатъчно те да са част от правния ред на Съюза. Необходимо е още тези разпоредби да изглеждат, в светлината на своето съдържание, безусловни и достатъчно конкретни, и по естеството и структурата си да допускат такова позоваване11. Що се касае до споразумението TRIPS, според последното съображение от Решение 94/800 на СЕС, пред съдилищата на Съюза и държавите членки не може да се прави пряко позоваване нито на Споразумението за създаване на СТО, нито на приложенията към него. Съдът е постановил, че поради естеството и структурата си разпоредбите на Споразумението TRIPS нямат непосредствено действие и не могат да създадат за частноправните субекти права, на които те да се позовават пряко пред съда по силата на правото на Съюза12.
10 Вж. Решение от 30 април 1974 г. по дело Haegeman, 181/73, Recueil, стр. 449, точка 5, Решение от 30 септември 1987 г. по дело Demirel, 12/86, Recueil, стр. 3719, точка 7 и Решение от 22 октомври 2009 г. по дело Bogiatzi, С 301/08, Сборник, стр. I 10185, точка 23.
11 Вж. в този смисъл Решение по дело Demirel, посочено по-горе, точка 14, Решение от 16 юни 1998 г. по дело Racke, С 162/96, Recueil, стр. I 3655, точка 31, както и Решение от 10 януари 2006 г. по дело IATA и ELFAA, С 344/04, Recueil, стр. I 403, точка 39.
12 Вж. в този смисъл Решение от 23 ноември 1999 г. по дело Португалия/Съвет, С 149/96, Recueil, стр. I 8395, точки 42—48, Решение от 14 декември 2000 г. по дело Dior и др., С 300/98 и С 392/98, Recueil, стр. I 11307, точка 44 и Решение от 16 ноември 2004 г. по дело Anheuser-Busch, С 245/02, Recueil, стр. I 10989, точка 54.
– 12 –
Източници на правото на ЕС
След присъединяването на България към Европейския съюз, У нас действат източниците на правото на ЕС, които в областта на авторското право са многобройни. Най-важните от тях са:
• Директива 2012/28/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно някои разрешени начини на използване на осиротели произведения13;
• Директива 2011/77/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 27 септември 2011 година за изменение на Директива 2006/116/ЕО за срока за закрила на авторското право и някои сродни права14;
• Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост15;
• Директива 2001/84/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 27 септември 2001 година относно правото на препродажба в полза на автора на оригинално произведение на изкуството16;
• Директива 2001/29/ЕО на европейския парламент и на
съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество17;
• Директива 98/71/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 13 октомври 1998 година относно правната защита на индустриални дизайни18;
• Директива 96/9/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 1996 година за правна закрила на базите данни19;
• Директива 93/83/ЕИО на Съвета от 27 септември 1993 година относно координирането на някои правила, отнасящи се до
13 Вж. в https://eur- lex.europa.eu/legal-content/BG/ALL/?uri=celex%3A32012L0028.
14 Вж. в https://eur- lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=CELEX%3A32011L0077.
15 Вж. в https://eur- lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=celex%3A32004L0048.
16 Вж. в https://eur- lex.europa.eu/legal-content/BG/ALL/?uri=CELEX%3A32001L0084.
17 Вж. в https://eur- lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=CELEX%3A32001L0029;
18 Вж. в https://eur- lex.europa.eu/legal-content/EN/TXT/?uri=CELEX%3 A31998L0071;
19 Вж. https://eur- lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=celex%3A31996L0009;
– 13 –
авторското право и сродните му права, приложими към
спътниковото излъчване и кабелното препредаване20;

Директива 2006/П5/EО на Европейския парламент и Съвета от
12 декември 2006 година за правото на отдаване под наем и в
заем, както и за някои права, свързани с авторското право в
областта на интелектуалната собственост21;

Директива 2009/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23 април 2009 година относно правната закрила на
компютърните програми22;

Директива 2014/26/ЕС на Европейския парламент и на Съвета
от 26 февруари 2014 година относно колективното управление
на авторското право и сродните му права и
многотериториалното лицензиране на правата върху
музикални произведения за използване онлайн на вътрешния
пазар текст от значение за ЕИП23;

Регламент (ЕС) № 386/2012 на Европейския парламент и на
Съвета от 19 април 2012 година за възлагане на службата за
хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) на
задачи,, свързани с гарантирането на спазването на правата на
интелектуална собственост, включително обединяването на
представители на публичния и частния сектор в Европейска
обсерватория за нарушенията на правата на интелектуална
собственост24;

Регламент (ЕС) № 608/2013 на Европейския парламент и на
Съвета от 12 юни 2013 година относно защитата на правата
върху интелектуалната собственост, осъществявана от
митническите органи, и за отмяна на Регламент (ЕО) №
1383/2003 на Съвета25;
II. Национални източници
Исторически контекст: 1896 – 1993 г.
Закрилата на авторското право в България има почти век история. Първото правило, свързано с авторското право, е въведено в
20 Вж. в https://eur- lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=celex%3A31993L0083;
21 Вж. в https://eur- lex.europa.eu/legal-content/bg/TXT/?uri=CELEX:32006L0115;
22 Вж. в https://eur- lex.europa.eu/legal-content/bg/TXT/?uri=CELEX:32009L0024;
23 Вж. в https://eur- lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=CELEX%3A32014L0026;
24 Вж. в https://eur- lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=CELEX%3A32012R0386;
25 Вж. в https://eur- lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=CELEX%3A32013R0608;
– 14 –
наказателния кодекс от 1896 г., в който са предвидени наказателни способи. Първият български закон за авторското право, приет през 1921 г., съдържа много подробно регламентиране. Моделът, който бе следван, бе руският Закон за авторското право от 1911 г.
След Втората световна война развитието на авторското право в България следва стриктно руските съветски правни принципи. През 1947 г. свободата на договора е била отменена. Държавният монопол е въведен във всички сфери на културната индустрия. Законът за авторското право, който влезе в сила от 1951 г., бе изменен три пъти: през 1956, 1972 и 1990 г. Второто изменение има най-голямо значение, тъй като въвежда промени, свързани с ратификацията на Парижкия акт от Бернската конвенция. Последното изменение на въведения през 1990 г. закон е ограничено. То въведе по-ефективни мерки срещу пиратството.
Конституцията от 1991г.
Значението на Конституцията на Р България се разкрива в две посоки. Първо, при установяването на основните принципи, ръководещи гражданското общество и социалната държава в България. Второ, Глава II от Конституцията, която се занимава с основните права и свободи на гражданите, обявява тези, свързани с интелектуалната собственост за защитени от закона. Чл. 54 ал. 3 гласи, че авторското право и сродните му права са защитени от закона.
Закон 3а авторското право и сродните права. Основни понятия.
Определянето на предмета на закона е в чл. 1. Законът регулира отношенията, свързани със създаването и разпространението на произведенията на литературата, изкуството и науката. По-нататък законът гласи, че авторското право върху произведения на литературата, изкуството и науката възникват за автора със създаването на произведението. Автор е всяко физическото лице, в резултат на чиято творческа дейност е създадено произведение. Други физически или юридически лица могат да бъдат носители на авторско право само в случаите, които са предвидени в закона. Първоначалното притежаване на авторски права за юридически лица не съществува в българското законодателство. Юридическите лица могат да бъдат само носители на деривативно авторско право – по силата на правна сделка, наследяване, когато произведението е създадено по трудово правоотношение или в изпълнение на договор за художествена поръчка.
Не се изисква от автора да притежава определена правоспособност или дееспособност, тъй като създаденото от него
– 15 –
произведение е резултат от фактически действия, а не от правни. Автор може да бъде всяко физическо лице, независимо от неговата възраст, пол, народност или др. Създаденото от автора произведение може да притежава гениални качества, но може и да е бездарно, което не влияе на закрилата му от закона. Не се изисква спазването на формалности за да се получат или упражняват авторските права. Достатъчен е фактът на създаването (обективирането) на произведението в каквато и да е форма. Не е необходимо авторът да е известен, правна закрила получават и анонимните произведения.
Първоначалният собственик на всяко авторско право е самият създател или, в случай на съвместни произведения (включително филмови произведения), самите създатели. Това е така, тъй като единствено на човека е присъща творческа дейност.
Законът въвежда презумпция за авторството. Според чл.6 „До доказване на противното за автор на произведението се смята лицето, чието име или друг идентифициращ знак са посочени по обичайния за това начин върху оригинала на произведението, копия или екземпляри от него и/или техните опаковки.“
Когато произведение е създадено от две или повече лица, авторското право принадлежи общо независимо дали произведението е неделимо цяло или се състои от части, които имат самостоятелно значение. Произведението следва да е резултат от творческите усилия на повече от едно лице, като целта е създаването на едно произведение. Не се приема за съавторство механично съединяване на две отделни произведения. Самостоятелното значение на частите в него не означава, че всяка от тях е отделно произведение. Произведението е вследствие от съвместен творчески труд и авторското право върху произведението е общо на всички автори, независимо от конкретния принос на всеки от тях. Затова за всяко използване на произведението и за преработването му е необходимо съгласието на всички съавтори. При липса на съгласие между съавторите въпросът се решава от съда. Когато съдът е разрешил ползването на произведението по определен начин или съавторите са дали общо съгласие за това, никой от съавторите не може да се противопостави на следващо му използвани по същия начин. Закон допуска такова противопоставяне само, ако „основателна причина“ налага това.
Българският закон за авторското право прави разлика в чл. 8, когато създаденото произведение е неделимо като цяло (съвместна
– 16 –
работа) и случаят, когато произведението, създадено от две или повече лица, се състои от части, които имат собствено съществуване. Всички съавтори трябва да дадат своето съгласие за всяко използване на произведението или за неговото адаптиране. Когато произведението, създадено от съавтори, се състои от части, които имат самостоятелно значение (композирана работа или комбинация от произведения), всеки от авторите може да разреши отделно използване на неговата част, освен ако не е договорено друго от съавторите, освен ако това не е не засяга използването на цялото произведение. Докато при съвместните работи (неделими работи) те изобщо не могат да бъдат използвани поотделно. След като е дадено съгласие за използване на произведението по определен начин или има решение на съда в този смисъл, никой от съавторите не може да възрази срещу по-нататъшното използване на произведението по същия начин, освен ако няма основателна причина за това.
Съавторите договорят разпределението на възнагражденията получени от използването на произведението. Ако съавторите не могат да постигнат съгласие се счита, че съотношението на разпределението трябва да е при равни пропорции. Вслучай на спор, съдът изследва приноса на всеки от тях след което определя каква част се полага от общото възнаграждение на всеки от съавторите.
Съдържанието на основните правни понятия, с които борави българският закон за авторското право и сродните му права са изяснени в допълнителните разпоредби от закона. В § 2 от Допълнителните разпоредби на закона са дадени легални дефиниции на 20 правни понятия. Някои от по-важните са:

„разгласяване на произведение“ е довеждането на
произведението със съгласието на неговия автор за първи път
до знанието на неограничен кръг лица, независимо от формата
и начина, по който се осъществява това;

„публикуване на произведение“ е довеждането на
произведението до знанието на неограничен кръг лица
посредством възпроизвеждане и разпространение на екземпляри
от него, включително като звукозаписи или записи на филми или
други аудио-визуални произведения, в достатъчно количество в
зависимост от естеството на произведението;
– 17 –
• „възпроизвеждане на произведение“ е прякото или непрякото
размножаване в един или повече екземпляри на произведението или на част от него, по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, постоянна или временна, включително
запаметяването му под цифрова форма в електронен носител;
• „съобщаване на публиката“ е изпращането на изпълнението до публиката чрез всякакви средства без излъчването по безжичен път по начин, даващ възможност на публиката да го слуша и/или гледа;
• „ползватели на произведения“ са физическите и юридическите лица, като издателства, театри, организатори на концерти, радио- и телевизионни организации, предприятия, които осъществяват обществени електронни съобщителни услуги чрез електронна съобщителна мрежа за разпространение на български или чуждестранни радио- или телевизионни програми, заведения за обществено хранене и забава, продуценти на звукозаписи, филмови продуценти, доставчици на съдържание в Интернет и други, които довеждат произведението до знанието на читателите, зрителите и слушателите пряко или чрез други лица – разпространители;